Кметство Желява

с. Желява

гр. София, с. Желява, ул. „Стоян Мечката" № 2, п.к. 1807
тел. 02/ 994 23 18
e-mail: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.
кмет: Йордан Иванов Шехтански
старши специалист: Христина Младенова Харалампиева

Обществени институции:

• Филиал на 162 ОУ„Отец Паисий" – кв. Ботунец

• НЧ „Мургаш-1929", ул.„Ал.Стамболийски" №16

• Пощенска станция, ул. „Стоян Мечката" № 2

Културни паметници и забележителности:

• местност „Градище"- зидове от отбранителни постройки, златни монети
• местност „Мерова поляна" – паметник-морена на Ангел Тодоров – Ботев четник
• Църква „Св.Николай Чудотворец"
• Надгробни могили /археологически паметници на културата/, източно и северно от селото
• Параклис „Св.Петка Търновска"
• Параклис „Св. Богородица"
• Параклис „Св. Св. Петър и Павел"
• Паметник на загиналите за Родината в Междусъюзническата война 1913, Балканската война 1912- 1913 и Първата световна война 1914- 1918
• Паметна плоча на загиналите във войните
• Паметна плоча на Андон Свиленов Папукчийски – опълченец от Руско - турската освободителна война 1877- 1878г.

Село Желява е най-североизточната точка на Столична община и се намира в подножието на връх Мургаш.
Създаването на село Желява като селище, се крие далеко в историята. За това свидетелстват намиращите се около селото тракийска могила, некрополи, останки от средновековно градище, останки от древни манастири и намерени около селото римски монети. Тези факти са достатъчно основание, за да се смята, че селището е съществувало още по време на траките. Произходът на името на селото не е известен.
Жителите на Желява принадлежат към българската етническа група „шопи".
В края на IV век по време на Византийската империя, населението е приело християнството. Вероятно оттогава води началото си параклисът „Св. Петка", намиращ се северно от село Желява, който е бил построен върху основите на ранно византийски параклис.
През VI – VII век тук се настаняват славянските племена, които фактически претопяват местното тракийско население и му налагат своя славянски език.
Сведения за селото черпим и от Османски документи, които се съхраняват в Народната библиотека „Св.Св. Кирил и Методий". През 1420 година село Желява със султански берат е било тимар (владение) на Бехадир. След това селото е преотстъпено във владение на Узун Али. След като Узун Али починал през декември 1448 година, селото било прехвърлено във владение на Улуфеджи Караджа. Тогава селото е имало 65 домакинства и 3 вдовици. Задължено е било да се плаща на владетеля (тимариота) годишен данък от 3945 акчета.
Населението се е занимавало главно със земеделие и скотовъдство.

ЦЪРКВА „СВ.НИКОЛАЙ ЧУДОТВОРЕЦ"

Тодор Стоилов, известен под прякора „дядо Кьоле", роден е през 1765 година и е починал през 1852 година в село Желява. Според преданието той е забогатял от намерено съкровище(пари) и се е оженил за още по-богата жена на име Добра от село Ябланица, Софийско. Воден от патриотични чувства, той издействал специален султански ферман да построи в село Желява нова църква. Построява я през 1844 година върху основите на старата схлупена средновековна църква. Изписването на църквата е извършено през 1867 г. от зографа Йованчо Неделков (1840-1908) от село Макоцево. Храмовият празник на църквата „Св. Николай Чудотворец" се чества на 6 декември – Никулден. Тогава се приготвя курбан с риба. На този ден се прави служба в храма и се раздава на всеки посетител от курбана.Традицията по честването на празника продължава и днес.
Тя е истински бисер на българското народно творчество и паметник от епохата на Възраждането. Обявена от Националният институт за паметниците на културата за архитектурен и художествен паметник на културата за паметник на културата през 1993 година.

ПАРАКЛИСИ

Параклис „Св.Петка Търновска"
В селото има няколко изградени параклиса, най-старият от тях носи името на Света Петка – Параскева и се намира северно от с. Желява в полите на Стара планина. Днес на това място има два параклиса, и двата с патрон Света Петка – Параскева. Старият параклис е построен през XIX в. върху основите на ранно християнски параклис. Може да се предположи, че на това място първоначално е имало езическо светилище, което по-късно, с навлизането на християнството в тези земи, е било заменено с християнско. По време на османското владичество към параклиса е имало и други постройки, в които е било открито първото училище в района.
Непосредствено до старият параклис се извисява новият „Св. Преподобна Параскева-Петка Търновска". Ктитори са един българин от Родопите, Цветана Божилова Митрова. Храмът е завършен за две години, и е открит на 3 май 1997. На Петковден стари желявски фамилии правят курбан и раздават на миряните за здраве.

Параклис „Св. Богородица" (Малката Богородица)
Източно от с. Желява е разположен параклисът „Св. Богородица". През 50-те год. на XX в. Паце Анчов, Петър Джагов и Ваце Бараков започват възстановяването на параклиса тъй като той е почти неизползваем. Инициативата за построяването му идва от Геровия род. В негова чест те решават да правят курбан, който се прави и до ден днешен на 8 септември от потомците на този род, както и от други Желявски фамилии. Родовете, които раздават курбана са поели ангажимента и за поддържането на параклиса.

Параклис „Св. Св. Петър и Павел"
Той се намира североизточно от селото, в местността Брего. През 1934 г. майсторът строител Спас Руньов построява до кръста къщичка и оброчището става параклис. Този параклис е свързан с името на християнския апостол Петър.
Поради лошото състояние на стария параклис, построен през 1934 г., с помощта на Столична община е построен нов. Открит е на 29.06.2009 г., Петровден, когато е и храмовият празник.

ОБРОЧИЩА
Оброк (оброчище, църквище, курбанище, соборище) е свещено място, сакрален християнски обект, посветен на определен християнски светец - покровител или празник.
В с. Желява има три такива оброчища – Св. Илия, Св. Спас, Св. Иван Чумения.

Оброчище Св. Илия
На мястото на оброчището е изграден параклис „Свети Илия" от Рилка Танева от село Желява през 1998 г., набирането на средства и финансирането е лично нейна инициатива. От тогава всяка година на 20 юли на празника на „Св.Илия" са прави курбан от нея и се раздава за здраве на миряните.

Оброчище Св. Иван Чумения
Намира се източно от селото на най-високата точка на местността Брего, в непосредствена близост до лозята. Предполага се, че това оброчище е построено в памет на Св. Иван Рилски. Легендата говори, че през годините, когато върлува чумата в Софийското поле (1462, 1530, 1595, 1699, 1719, 1838 г.), измежду жителите на селото се пуска слух, че нощно време чумата играе хоро около кръста и от тогава оброчището се нарича Св. Иван Чумения.

Оброчище Св. Спас
Намира се на половин километър североизточно от селото. Спасовден (40 дни след Великден) е патронният празник на селото и от стари времена на тази дата при оброчището са се правили курбани.

ИСТОРИЯ НА ЖЕЛЯВСКОТО УЧИЛИЩЕ „ВАСИЛ ЛЕВСКИ"

Училище в село Желява е имало още по времето на Османското робство.
Първите достоверни източници за съществуването на училището са показанията пред турския съд – 1872 година на членовете на Желявския революционен комитет поп Стоян, поп Пенков и Тоне Крайчев. И двамата пред съда са заявили, че са учили в Желява. Не е обяснен въпросът кой е бил първият учител в селото. Неоспорими данни има само за Хараламби Драганов, който е бил учител преди и след Освобождението. Счита се, че с неговото назначаване за учител, се слага началото на светското училище в селото през 1876 година.

ИСТОРИЧЕСКИ ПАМЕТНИЦИ

В село Желява има създадена традиция на Димитровден да се почитта паметта на загиналите Желявци във всички войни, които българската държава е водила след Освобождението. През 1922 година е построен паметник, на който всяка година се прави панихида за загиналите и селски курбан за здраве на населението. На него са изписани имената на всички загинали във войните желявци от Сръбско – Българската до Втората световна война.
Северно от село Желява в местността Мерова поляна се намира паметник на загиналия Ботев четник Ангел Тодоров.
Паметникът е поставен през 1943 година от желявски инициативен комитет в, който влизат: Боне Томов - Директор на местното училище, свещеникът Никола Колдов, тогавашният кмет Иван Мисирски, Павел Витков, Страхил Величков и Стефан Данчев.

НАРОДНО ЧИТАЛИЩЕ „МУРГАШ-1929"

Народно читалище „Мургаш-1929" е основано на 28.02.1929 година и е основният културно-информационен център на село Желява. В своето развитие то се стреми да съхрани и възстанови красотата на местния фолклор, да запознае местната общност с ценностите и постиженията на световната наука, изкуство и култура, както и да обогати духовният живот на населението. В зората на своята история читалището се е помещавало в различни частни къщи, като първо започва набирането на книжния фонд от дарения и развитието на художествената самодейност. Представяни са театрални постановки, организирани са вечеринки, „Лазаруване" и „Коледуване", приходите от които са заделени за нуждите на читалището. Така се развива четири десетилетия до 1959 година, когато с доброволния труд на желявци започва строежът на сегашната сграда. През 1969 година тя е открита и читалището започва своя пълноценен живот.
От 2009 година библиотеката работи по програма "Глобални библиотеки – България".

Краеведът Никола Данчев е роден 1919 – починал 2002 година е създател на читалищната музейна сбирка „Паметта и културно-историческото наследство на село Желява". Автор на албумите, посветени на историята на училището, читалището и църквата „Св.Николай Чудотворец", както и краеведско описание на с.Желява „Огнище на родолюбие", единственото обнародвано издание, посветено на историята на селото.

ИЗЯВЕНИ ЛИЧНОСТИ ОТ СЕЛО ЖЕЛЯВА

ПЕШО(ПЕТЪР) ТОДОРОВ
Роден е към 1810 година в село Желява, Софийско. Баща му Тодор Стоилов е построил желявската черква през 1844 г. Майка му е баба Добра от село Ябланица, Софийско. Същата е зверски заклана от турците. Преселил се е да живее в София, той си построил двуетажна къща на мястото където днес се намира сградата на Софийският окръжен народен съвет (югозападният ъгъл на улиците Витоша и Алабин). Тази къща в Османско владичество са я наричали „конака на дядо Пешо". При Освобождението на София през декември 1877 години в нея отсяда генерал Гурко. Има предание, че в къщата е отсядал и Васил Левски, тъй като най-големият син на дядо Пешо – Тодораки Пешев е бил член на Софийския революционен комитет.

ТОНЕ ИВАНОВ КРАЙЧЕВ
Роден 1842 година в село Желява, починал 1901 година в София. През 1872 година създава Желявския революционен комитет. Осъден на заточение в Диарбекир 1873-1875 година.
След Освобождението многократно е избиран за Софийски окръжен съветник и за народен представител в Първо и Трето Велико народно събрание и в Четвъртото и Осмо Обикновено народно събрание.
През 1878 година е член на учредителния комитет за създаване на Софийска публична библиотека (днешната Национална библиотека „Св. Св. Кирил и Методий").

ТОДОРАКИ ПЕШЕВ
Роден 1838 година – починал 1892година. Член на Софийския революционен комитет основан от Васил Левски през 1870 година. След Освобождението той е първия избран кмет на София за времето от 30.XII.1878 година до 13.X.1879 година. Избран е и за депутат в учредителното народно събрание, което е гласувало Търновската конституция на 16 април 1879 година. През 1878 година е един от учредителите на днешната Национална библиотека „Св. Св. Кирил и Методий".
При второто му кметуване от 10 май 1884 година до 30 август 1885 година започва да се строи паметникът на Васил Левски в София. За да бъде паметникът по-величествен и по-близо до сърцето на народа, Тодораки Пешев организира всенародна подписка за набирането на повече средства.

ГЕНЕРАЛ НИКОЛАЙ ЖЕЛЯВСКИ.
Роден е през 1857 година и починал през 1926 година. Завършил първият випуск на Военното училище в София и Военна академия в Русия. През 1885 година като офицер в Пловдив взема участие в Съединението на Източна Румелия с Княжество България. След това се сражава храбро срещу сръбската армия край Сливница и Гургулят. По време на Балканската война 1912-1913 година командва I-ва пехотна дивизия наречена „Желязната дивизия". През Първата световна война е началник на тиловото управление на 3-та армия, която се сражава в Добруджа. Награден е с много български и чуждестранни ордени.

Старинна легенда разказва за мъдри и силни духом кремиковчани, решили да издигнат храм на Св. Георги Победоносец. Те се спрели на местността „Зиданска страна" /на запад от днешното местонахождение на манастира/.

Започнали каменоделците да строят в една лятна утрин. Строили темелите през деня, каквото построят на другата сутрин намирали всичко разрушено и сечивата изчезнали. Това продължило три дни и всеки път намирали инструментите на мястото, на което се намира днес Кремиковският манастир. На това – същото място, през нощта се появявало красиво и тайнствено сияние и кукуригал петел. Тогава свети човек казал: „Тук ще издигнем храма на Св. Георги Победоносец".

Кремиковският манастир бил построен през втората половина на 14 в. по време на Второто българско царство и по поръчка на цар Иван Александър (1331-1372). Той е един от манастирите, издигнати от владетеля в района на София. Те по-късно стават част от Софийската Мала Света гора.

През 1382 година София пада под турско владичество. При превземането на близката крепост „Градището", манастирът е разрушен. През 1453 г. ферман на султан Мехмед II разрешава на християните да възстановят храмовете, които не са превърнати в джамии. Тогава, през 1493г., местният болярин Радивой в памет на децата си Теодор и Драгана /които са починали вероятно по време на голямата чумна епидемия от 1492г./, и с активното съдействие на Софийския митрополит Калевит, възстановява малката църква "Свети Георги" и богато я изографисва /за тази история разказва и стенописът в предверието – на ктитора Радивой и семейството му, в момент на предаване на дарението/.

Църквата е продълговата, еднокорабна и безкуполна сграда с полуцилиндричен свод. Строена е от камък, малки тухлички и хоросан. Има основно помещение с олтар и предверие. През 1503г. при земетресение покривът на храма е разрушен и е направен нов. В центъра на манастирския комплекс – над вратата, има надпис, който съобщава за обновяването й през 1611г. 1

Стенописите в църквата са от 1493г. и от 17 и 18 век. Сред по-интересните фрески са: житието на Св. Георги, нрисуван на трон, което се случва много рядко и показва неговата царственост, на Богородица и Св.Анна, прекрасните образи на Св.Теодор Стратилат и Теодор Тирон, върху чиито брони са разчетени имената на зографите Стоян и йеромонах Антоний, рисувал и църквата в Драгалевския манастир. Бил пристроен и изписан екзонартекс, като спомен от него е останала само сцена от "Страшният съд". По време на последната реставрация на старата църква „Свети Георги", е открит фрагмент от ранна живопис (фон и обрамчващи елементи), предхождаща 15 век, доказателство за това, че българското изкуство изпреварва с един век западния Ренесанс, което е признато и от специалисти в тази област. Заради изключително красивите си и ценни стенописи църквата е обявена за паметник на културата.

През 17-18 в. в манастира работела една от най-големите книжовни школи в района. Тук се преписвали богослужебни книги и книги с проповеди. В библиотеката на храма до 1898 г. се е намирало Евангелие на поп Йоан Кратовски от 1579 г., "Кремиковски триптих" с народен поменик от ХІV век, както и сборник жития за м.юни, юли и август. Иконостасът е дърворезба, изработена от Петър и Филип Филипови. В Националния църковен историко-археологически музей се съхранява уникалното „Кремиковско евангелие" от 1497 г., което съдържа 307 страници с текстовете на четирите евангелия, украсени с красиви заставки и заглавки в началото на всяко евангелие. Подвързано е с позлатена сребърна обковка. То било изработено по поръка на митрополит Калевит и дълги години се е ползвало като служебно евангелие на черквата.

Тук са предадени и съхранявани мощите на Св. Георги Нови Софийски, изгорен през 1515 г. за християнската вяра, които според преданието били намерени от един овчар и пазени от него в продължение на 30 години.

През годините на робство Кремиковският манастир никога не е запустявал.

От самото създаване, освен че е огнище на българския дух и култура, по-късно се превръща в закрилник на хайдутството и четничеството. След разбиването на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа двама четници намират убежище под покрива на храма.

Тук се е укривал няколко дни вторият знаменосец от четата на Христо Ботев - Димитър Стефанов-Казака от Сливен. След смъртта на Ботев и на първия знаменосец, знамето е отковано от дръжката си, по думите на Никола Обретенов: "Сливенчето го запаса на кръста си и замина с Георги Апостолов из Балкана". Димитър Казака е ранен, но 2 успява с други трима четници да се добере до манастира. Магерът от Кремиковци, Геко Палев, го лекува и се грижи за тях няколко дни. За съжаление, турците научават че в манастира се крие четник и искат предаването му. За да запази манастира, игуменът хаджи Авксентий го снабдява с храна и го провожда до хралупа в гората. След няколко дни потерите на Малич Байрактар го откриват. Измъчват го жестоко, изгарят знамето, което откриват на кръста му и зверски го съсичат. Убит е през 1876 г., а на мястото на гибелта му през 1912 година е изграден паметник.

След Освобождението /през 1879г./ в Кремиковския манастир се заселват двадесетина монахини, македонски бежанки от Малешевско. Божиите сестри дават нов живот на манастира. През 1897г. Иван Вазов посещава храма и с изненада открива, че е вече девически. Омагьосан от манастира, той пише пътепис за него. Вазов вижда хубава черква, сграда с чардак и килии за сестрите, станове за тъкане, а в обора – волове, коне и манастирски файтон. И най-главното – „уред, чистота и прибраност"